RSS

Премиера на „Първи и последни стихотворения” в НДК

На 21 октомври 2015 г. от 18.00 ч. в зала 4 на НДК се състоя представяне и разговор за книгата „Първи и последни стихотворения”. Сборникът е третото издание от Колекция „Неиздадените” на издателство „Кралица Маб“ и Департамент „Нова българистика” на НБУ. За него говорехаМомент от премиерата Михаил Неделчев и Младен Влашки. Пламен Дойнов в ролята си на съставител на книгата и водещ на вечерта в началото на този проникновен разговор, изпъстрен от припомнени срещи с поета Николай Кънчев и неговите публикации предложи сборникът да се чете не като стихосбирка от Николай Кънчев, а като архивни документи, тъй като за подбора на тези стихотворения липсва окончателната авторова воля на поета.

Книгата побира лирически текстове, писани и публикувани от Николай Кънчев между 1959 и 1965 г. и невключвани в негова авторска книга, както и последните му, предсмъртни стихотворения, записани в неговия компютър, но останали непубликувани в отделно издание, поради внезапната му кончина на 9 октомври 2007 г. Това е начално-финалната рамка на Николай-Кънчевото творчество, в която се експонира един от отговорите на ключовото литературноисторическо питане: Как, въпреки общите начала за дебютантите от края на 50-те и началото на 60-те години на ХХ век, българската поезия поема и по други, алтернативни посоки, към една от които води написаното от Николай Кънчев?

Корица на „Първи и последни стихотворения”

 
Вашият коментар

Posted by на 23/10/2015 in Uncategorized

 

Йордан Ефтимов в отговор на изпратените му снимки от Поетичния Никулден 2014

Благодаря, Федя!
Аз често снимам, но този път – нихтс. Просто не взех апаратчето.
Но се нагледах на красота. Тези и петимата светеха, красива работа. А жените – толкова чувствителни!
И картините по стените разглеждах и се чудех колко ми въздейства играта между тях и събитието. Имаше акварели на Константин Щъркелов с хора, носещи на магарета вода към фронтовата линия, или пусти и обрасли с полски цветя прелестни окопи – все едно войната е била преди еон години. И едно зимно посрещане на Фердинанд в Призрен – по-голям формат, на Стефан Егаров. С видни граждани с калпаци и фесове насред носещ се сняг.
Прекрасно беше.
Данчо

 
Вашият коментар

Posted by на 15/12/2014 in Uncategorized

 

Стихотворения от Петър Петров

PPetrov

Петър Петров

НА ВОЙНА КАТО НА ВОЙНА

„Провокирам не само другите, но и постоянно обявявам война
на самия себе си, на възпитанието си, на ценностите си.“

Ларс фон Триер

Обяви война на себе си, на другите,
на целокупието и многодумието,
на възпитанието и ценностите си,
обяви война на хладнокръвните,
на врелите и кипелите,
на слухтящите до пристъп,
на хулещите и охлузените
от лазене по душа,
обяви война на свръхоцеляващите
и на безцелно лутащите се,
на общественото мнение обяви война,
на сладкодумните социолози на повикване,
на завистливите и злосторните,
на задкулисните и малодушните,
на протокола, на контрола обяви война,
на големците и мутроговорящите,
на митовете и митолозите,
на интернет и мрежовото общество,
на пренаселването и обезлюдяването,
на вселената и вселенския разум,
обяви война на доболничната
и извънболничната помощ,
на изкусителните клишета и излишеството,
на лабилността и малоумието,
на начетеността обяви война,
обяви война на банките и банкоматите,
на повторенията и дубликатите,
на словесните агресори и нежните революции,
обяви война на себе си, на другите,
на целокупието и многодумието,
на възпитанието и ценностите си,
на евтините и скъпоплатени провокации,
на превръщането ни в медийни праобрази
за многократна и еднократна употреба
обяви война –

упражняваше се.

ДОКАТО НАБЛЮДАВАШЕ

Буцата,
която засядаше дълбоко в гърлото,
докато наблюдаваше как светът около него
отшумяваше като безсънно ехо на провала.

(…ехото е власт, ако не знаете…)

Буцата,
която засядаше дълбоко в гърлото,
докато наблюдаваше как около него
светът оставаше в ръцете на самозвани
олигарси с откъснати сърца и ампутирана съвест,
еднолични собственици на истината и лъжата.

(…съвестта е орган, ако не знаете…)

Буцата,
която засядаше дълбоко в гърлото,
докато наблюдаваше как светът около него
се превръщаше в картел на грачещи души.

(…и душите грачат, ако не знаете…)

Буцата,
която засядаше дълбоко в гърлото,
докато наблюдаваше как светът около него
се изпълваше до краен предел
с взривоопасни отсъствия
и информационна утайка.

(…и събитията се утаяват, ако не знаете…)

*

Искаше
да се превърне в ухо.

Да подслушва
усмивката ѝ.

Да подслушва мълчанията
и паузите ѝ самота.

Да подслушва
залезите на сърцето ѝ.

Да подслушва.

Да подслушва
движенията на пръстите ѝ.

Да подслушва
тайните на косите ѝ.

Не, не ухо,
да бъде слух искаше.

Секунда-две.
Не повече.

Да отехтява в нея.

Не, не слух,
ехо искаше да бъде.

Ехо.

„Без упойка”, изд. „Изток-Запад”, 2013

 
Вашият коментар

Posted by на 13/12/2014 in Uncategorized

 

Божидар Кунчев: Думи за поезията

В памет на Николай Кънчев

Bozhidar_KountchevИ аз ще споделя, че не можем без Поезията, защото е опорна точка, едно пространство, където духът ни загърбва абсурдите на съществуването. Не че Поезията ги е забравила, напротив. Но и когато проникват в нейния свят, ужасът и абсурдите стават разбираеми и поносими. На насилието, на вулгарното, на всичко онова, което е в неизменната същина на Историята и човешкото съществуване като неистина и зло, Поезията противопоставя силата на своите окрилящи ни прозрения. Сигурно затова Иван Пейчев ми беше казал веднъж: “Ние не можем без поезия. Ако тя изчезне, това би опровергало самите нас. Защото животът би обеднял.” Защото, бих добавил, ще останем без красотата на нейното познание.
Някога се опитаха у нас да убият и Поезията. Но тя не беше убита, за да бъде в лицето на своите избраници най-сигурната стража, отблъскваща атаките срещу духа, срещу истинното и поетичното в живота. Въпреки стагнацията, въпреки ужасите на безвремието с неговите “дни и нощи, / неразличими от смъртта” ( Атанас Далчев), Поезията ни оцеля, упорито отстояваща значението си на своеобразен бунт срещу наложения порядък. Поезията ни се бунтуваше срещу предписанията на онези, които искаха да превърнат живота в окаяност, в свят на принудата и самопогубването. В онова неврастенично време Николай Кънчев бе написал, че би живял без стихове, но “само в свят, за който те ратуват.” Константин Павлов написа стихотворението си “Беше ХХ век” и то прозвуча като реквием на столетието, когато у нас и по света брутално се погазваше идеята за човека и свободата. Истината за нашата съдба, за пътя отвъд полето на преследваната сакралност и маскарадите, погубващи основанията за вяра и надежда, беше там, в книгите на най-добрите ни поети. Тя бе заплатена с цената на страдания, с мъките на мълчанието, презиращо онази “естетика на уличния позив”, чието бъдещо господство бе предрекъл още Александър Вутимски. Беше времето, когато Николай Кънчев написа и стихотворението си “Ван Гог”, в което се твърдеше:
Да казваш с точност
всичко за света,
но никой да не вярва.
Жаден за познание, Николай Кънчев твърдеше, че истината не се постига от “мозъци с монтирани ръце”. Престанал да вярва в мечешките услуги на езика, който бе изпразнен от значимо съдържание, той потърси изначалния смисъл на това, което можеше да ни спаси и което се нарича “любов”, “красота”, “чистота” , “смях”. И на Кънчев съм много признателен. Обречен на Поезията с целия си живот, той бе в това отношение неподражаем случай. Спомням си, когато след дълги години на принудително мълчание излезе книгата му “Послание от пешеходец”. Тайните, които го вълнуваха все така, както и в първите му две книги, появили се през шейсетте години, привличаха настойчиво вниманието му. Кънчев продължаваше да търси и намира думите, за да нарисува “с глас/ това, което ничий слух не вижда.” До сетния си час той можеше да превръща и най-обикновеното в живота в чудо, да преобразява наличния свят, за да го извиси до поетичното, до едно чисто познание. Животът му с Поезията беше неговият живот, съумял да отмине “всякаква причина”, за да търси и намира изначалното, първопричините. Неговият “пешеходец” бе Поетът с главна буква. И аз, когато си мисля за Поезията, независимо от имената, които са я сътворили, всеки път го “виждам” този пешеходец. Виждам го как е тръгнал от самото начало на Времето, за да върви, докато свeтът го има. Посланията му са заради неговия порив да се пробудим, за да ги няма повече тежките последствия от съня на разума и сърцето. Това са посланията, одухотворяващи живота ни, за да го извисят над мимолетното, над незавършеното и потискащата ни обусловеност. Те са “Едно разширение на човешкото битие” ( Атанас Далчев), при което усещаме окрилящия полъх на ориентирите към самите нас. И при което намалява товарът на нашите невежества, заличили много от поетичното и човечното в душите ни. Те са посланията, на каквито е способна само Поезията, а тя е, казано с думите на Чеслав Милош, “събиране на данни за върховните неща в човешката кондиция.” Или пък, което също е вярно, “поезията е страдание и вик сред океана.”(Борис Христов)
“Поезията, както пише Октавио Пас, винаги е била една трудна и неподатлива ерес, непрестанни криволици и бунтове срещу доктрини и църкви.” “Въздишките и елементарните оплаквания нямат нищо общо с поезията, докато не се превърнат в “духовни фигури”. Това пък го твърди Пол Валери. Бих се позовал на още много от споделеното за Поезията в нашата и световната култура, но ще спра дотук, до това, че Поезията е онази безподобна съвкупност от духовните фигури на техните създатели, на все същия и всеки път различен спрямо другите и себе си “пешеходец”, минаващ през мрака на човешката участ, за да утвърждава светлината.
Ще изразя за кой ли път голямата си признателност към Поезията, към надарените, които с въображението си разкриват онова равнище на живота, където е възвишеното и където чуваме гласовете, нашепващи ни, че въпреки всичко Смисълът го има. Не бих могъл да спомена имената на всички, заслужили моята признателност. Те са много. Писали на български или на някой друг език, словото им беше и за мен откровение, нещо повече – един живот като че ли по-истински и по-съдържателен от живота в мен и около мен. Беше и ще бъде, докато съм жив.

 
Вашият коментар

Posted by на 11/12/2014 in Uncategorized

 

Стихотворения от Екатерина Йосифова

Екатерина Йосифова

Екатерина Йосифова

П
пиша, удължавам си
пишещата ръка:
протегната ръка
предлагаща ръка
просеща ръка

PS не е ръка

 
Ц
Вместо теб, еднокрачко, в писмото
на твоето място – две букви. Какво цъкаш,
вече не пиша „Целувам те“.

 
Я
Харесва ми как
звучи:
подвеждаща мекота.
Харесва ми как
изглежда:
изправен гръб.
И
ритва!

 
Екатерина Йосифова. Тънка книжка, ИК „Жанет 45”, 2014

 
Вашият коментар

Posted by на 11/12/2014 in Uncategorized

 

Федя Филкова: Писането за смъртта е като писане за любовта. Никулден е именният ден на поезията, тъй като не знаем кога е родена

Автор: НАСРЕЩА С Владимир ЯНЕВ, Препечатка от в. „Марица“, 07.12.2014
Интересно, всяко едно от заглавията на твоите стихосбирки е лапидарно определение на поезията. Например – тя е „нежен въздух”, „рисунки в мрака”, „крехко разпятие”, „второ сърце”. Как се е получило това?

Иска ми се да отговоря, че е случайно, но същевременно толкова дълго и трудно избирам заглавията на книгите си, че явно това е важно за мен. И досега е така. Макар че, като се замислих, винаги за заглавие съм избирала стих от някое стихотворение в книгата, който да е обобщаващ за всички стихотворения вътре, да е като печат – такъв, восъчен, керемиденочервен!, с който сякаш затварям стихотворенията и чакам читателят да ги отвори, за да ги прочете. И не знам дали е „лапидарно определение на поезията”, не бих си го позволила, но при всички случаи е опит за лапидарно определение на моите стихове и на самата мен. Бих искала заглавията да ми приличат, да са ми съответни, друг е въпросът дали представата ми за самата мен е вярна.

Поезията е и „моята твоя любов”, прошепнато не само на един, а на всеки читател с тънък слух за вибрациите на „един стих помежду ни”. Това са предимствата на камерната поезия. Какво мислиш за този тип лирика? Дали тя „пасва” на твърде гръмогласния българин?!

Слава Богу, българите сме всякакви – и гръмогласни, и по-тихи. Но важното е да имаш собствен глас – да не се поддадеш на „тълпата” и на нейните настроения и предпочитания – поезията никога не е била масово изкуство, както всяко истинско изкуство. Четенията например в близкото минало на стихове по стадиони и площади е вече друго действие и няма нищо общо с порива на поета да сподели в самота със себе си/с белия лист вълненията на душата си – поезията е монолог, монолог-молитва пред богинята на поезията, като не знам дали винаги това е Ерато. Читателите, слушателите – те идват после.

Тъй като стиховете ти са превеждани на чужди езици – би ли споделила за възприемането им? (Става дума за типа читатели, за техни мнения, за отзиви на специалисти или за духовно близките ти.)

Преводите на мои стихове на чужди езици са твърде малобройни, за да си ги представям как отекват в чуждоезикови пространства. В случая ми е било важно преди всичко възприемането им от страна на преводачите. Спомням си, че когато преди няколко години великолепният преводач Хюсеин Мевсин, когото тогава не познавах, преведе мои стихове на турски език в една книга заедно със стихове на Елисавета Багряна, Блага Димитрова и Мирела Иванова, бях изненадана и поласкана – беше харесал стиховете ми само от четене. С „немската” ми книга „Нощна трева”, която излезе през миналата година в австрийското издателство „Драва”, отново творческа сигурност ми дава преводачът – може би най-добрият българист и славист в немскоезичния свят – Андреас Третнер. Защото днес в много случаи личните познанства влияят при избора за превод и невинаги критериите са само художествени.

Набоков казва, че истинският шедьовър на писателя е неговият читател. Какво ти дават твоите читатели?

Такъв голям писател като Набоков, естествено, има и „големи” читатели. Аз все още се колебая за книгите си, не за читателите си. В дълг съм на добрите думи, написани за моите книги от автори, които чета и ценя като Борис Минков, Пламен Дойнов, Младен Влашки, Гергина Кръстева, Марин Бодаков, Яница Радева.

Константин Павлов: „разминаваме се с точността на прилепи”. Николай Кънчев: „птицата, навряна в миша дупка, няма никога да стане прилеп”. Второто е обнадеждаващо, но не са ли твърде много някогашните и днешните български разминавания?

В случая прекрасното е това, че двамата поети приживе не се разминаха – след приятелството им в младостта те взаимно се уважаваха и се ценяха. Няма да забравя мъдрата и всеопрощаваща усмивка на Константин Павлов, когато го видях за последен път, впрочем в Пловдив, вече болен, заобиколен от „силни на деня”, опитващи се да се сместят в ореола му – но той знаеше, че сиянието си е само негово – двама поети са ме разплаквали със своята земна тленност – Александър Геров и Константин Павлов.

А иначе Николай Кънчев е прав – „птицата, навряна в миша дупка, няма никога да стане прилеп” – той не стана, остана си завинаги птица, „бяла врана”, както сам се определи.

Поетите, които обичаме, не са мъртви. Никулден е и не са мъртви Лилиев, Фурнаджиев, Вапцаров, Кънчев, Заяков, Искъров. Иначе мотивът за смъртта е изконно лирически. Би ли споделила нещо по този проблем като изхождаш от своето творчество?

В есето си „Небесната „афера” Пастернак” Николай Кънчев е написал: „Само истинският поет е поет и след смъртта си.” В този ред на мисли си спомням как дълги години от младостта си живеех с едни черни томчета на Николай Лилиев и той ми беше, а и сега е, един от най-близките ми. Навярно в това се крие и част от магията на голямата поезия – самият поет вече не е тук, а ти продължаваш да чуваш гласа му.

Писането за смъртта е като писане за любовта – трябва да опиташ да се закрепиш над бездната и да оставиш да те водят истинските думи – познават се по следите от прогорено върху листа.

Чувал съм за „Поетическият Никулден”. Много ми се иска ти да разкажеш за него…

Тази година Поетическият Никулден ще се състои за осми път, а за трета година ще бъде връчена наградата за нова българска поезия Николай Кънчев 2014. Както вече на няколко пъти споменавам, това е именният ден на поезията, тъй като не знаем кога е рожденият ден. При всички случаи е празник – на поезията, на българските поети и на техните читатели. И на литературната ни памет, защото, както е казал Боян Пенев: „Изкуството е нашата памет.”

 
Вашият коментар

Posted by на 10/12/2014 in Uncategorized

 

Стихотворения от Петя Хайнрих

Петя Хайнрих

Петя Хайнрих

и ти не си нищо повече

банално семе –
бързо натрупана маса
бързо скована ограда
около ядрото „аз“

куче да лае отвътре
срещу онези отвън

тъпчеш пътечки
от ядрото до периферията и обратно
със ситни крачки – тясно ти е
но повече не ти трябва

каквото си имал да даваш
дал си – хвърляш семената
и им обръщаш гръб

Среща със Сафо
а тя наведена над своите фрагменти
избухва в жив неистов смях:
„каква шега! великолепна“ – казва
и тръсва рижите си къдри –

„тук няма нищо“

добрата поезия
винаги се сбъдва

не, грешка! бъдете смели –

дори и пошлата се сбъдва
в контекста на цяла вечност

къртица ми рови в градината
надига изходи тунели
от прясна пръст

нямам кой знае каква оригинална идея за споделяне
светът отдавна е такъв, какъвто многократно е описан
и поетите късат плодовете
на плодовете
на плодовете…
на онова първо дърво, посадено от боговете

дори добрата рима не може да ни спаси
от изплъзващите ни се значения

 
Вашият коментар

Posted by на 08/12/2014 in Uncategorized