RSS

Category Archives: Uncategorized

Стихотворения от Йорданка Белева

dana beleva

 Йорданка Белева чете от „Пропуснатият момент“

* * *

често сънувам баба ми седнала
сънят ми е пейка за припек
под слънце от два свята

понякога сядам с гласа си до нейния
но това не са разговори

нещо като аз да ѝ казвам
бабо колко е хубаво че не си умряла
докато тя ми казва
данче и аз те сънувам жива

после пейката се разпада

Пропуснатият момент

Във филма две армии
приближават една към друга.
Докато разстоянието ме натъжава,
героят пише последното си писмо.

Питам Иво дали има нещо бяло за пране.
В този момент разстрелват пощальоните.

Белю Д. Киров

за името което идва от беля и от бяло
за бялото когато отказва да е неутрален цвят
и влиза в спектрите на белята
за белята в белите дробове за бронхиалното дърво
и недостига на кислород в родословното
когато белята направи разсейки

но не искам да те помня умиращ
ще зачеркна белята
и ще те разказвам в бяло:

бялото в свъсените ти сключени вежди
бяло се усмихваш предимно на мен и веждите се отключват
малка съм но разбирам че така ми е позволено всичко
бял е гласът ти бяло е детството бял кахър всичките ми бели
бял е гласът ти бяло е детството бял кахър всичките ми бели

един февруарски ден белият сняг потъмнява
оттогава както и да живея все ми е тъмно
аз съм тъмна и Белева, дядо

Advertisements
 
Вашият коментар

Posted by на 09/12/2017 in Uncategorized

 

Стихотворения от Патриция Николова

Патриция Николова чете стихотворения от стихосбирката „Нашествие от думи”

Патриция Николова и три стихотворения от стихосбирката „Нашествие от думи”

КНИГА НА ПРОРОЦИТЕ

мелницата на надеждата
се храни с корени от синева

сега са бавна течност и молитва
мигове отгледани във врява

но въпреки това

знам някой ден ще бъдат смлени
големите и малките неща

ще се взривят енергии и жестове
ще бъдат разпилени думите

ще тръгнат на обратно световете
лъвът ще се превърне в птица

корените ще крепят небето
и любовта ни ще се случи

както е написано

 

ТИТАНОМАХИЯ

 

там където се пречупват
копията на надеждата

в епицентъра на хаоса
е нашият покой

в епична битка с Кронос
умират само най-щастливите

останалите спряха да живеят
по небесните закони

отдавна се заклех
в огъня на Стикс

какво от туй обаче
отидоха си най-добрите

победата на олимпийците

е

титаничен фарс

 

 

ВОДИТЕ НА СЪНЯ

 

този път водите на съня завлякоха ме
надалеч

трудно бе да се събудя и намеря пътя
за дома

видях дима и сянката на този дим
да разговарят

Стикс и Ахерон са два потока само
към водите на съня

Харон е добродушен спътник с монашески обет
към тишината

монетите са мислите ни – малки дарове
към вечността

и няма по-красива дума след нашествието на
излишни жестове и думи

от

мълчаниe

 

 
Вашият коментар

Posted by на 09/12/2017 in Uncategorized

 

Стихотворения от Александър Секулов

Александър Секулов чете от „Море на живите”

Александър Секулов чете от „Море на живите”

КАКВО Е ЧОВЕК ДА БЪДЕШ

Познавам красивата пародия на разума, бароковата пищност на вярата,
презирам устрема им към един-единствен бог.
Аз искам разпасаните пиршества на боговете, безкрайната свадливост към човека,
тъй византийското им договаряне за вино и маслини, за грехове и изкупления.
Къде сте, хулигани с къдрави бради, нехранимайковци на смисъла и красотата,
пияни в своята фантазия, от своята фантазия опиянени?
Защо оставихте свободния човек без шумната си свита, защо сменихте
венеца от лоза със тоз от тръни, а виното превърнахте във кръв?
Държа ви отговорни, казвам ви, и казвам да се върнете сред тези острови,
във светлината да се върнете с флотилии, със кораби от светлина.
Защо не ни попитахте, когато тръгнахте във дългото изгнание, нима не знаехте
през колко лабиринти ще преминем, за да ви открием, през колко лабиринта,
за да ви върнем тук отново, в избухващата светлина. Премного бледи сте, и крехки някак,
но вашите владения ви чакат с треви ухаещи, с червена пръст, с море солено, с ласкав вятър,
а също и смокини, мляко, ръж, пшеница, тлъсти бикове. С хибискуси, глицинии
маслини, рожкови. Така прекрасните владения, които пазихме, додето се завърнете,
додето ги положим пред бяло-розовите ви и рахитични стъпала. Не трябваше
да ни предавате така, да изоставяте необяснимата ни радост, да ни захвърляте така безотговорно
в един-единствен вертикал. Уплашени родители, побегнали със кораби далеко, отвъд пределите,
предали своите деца, сега ще ви държим за лактите, дорде укрепне и стъпите
по пясъка, после –вятър като кръв по вените, а после вече ще сте тук,
ужасно закъснели за родители, ужасно рано раждани за богове.
О, малодушие, забравило какво е човек да бъдеш.

 

МОРЕ НА ЖИВИТЕ

Море на живите, дошло е време да се вържем към галерата, ръцете ни да врастнат във греблата,
гръбнаци да превием, да напрегнем мишци, да смръщим бронзови чела и да запънем ходила –
в труда да търсим радост, щом друга радост не е постижима, щом друга радост не е отредена,
море на живите, какво от туй, че китките кървят и ходила, чела и бицепси, та чак очите
са кървави, ако водата гладка разсичаме като сияйна мисъл, която води в път,
море на живите, на вечните гребци от трюмове и пейки, певци и роби, пазители на ритъма
с огромни тъпани, моряци с насмолени длани, войници с копия и пълководци,
море на живите, следете ритъма, не изоставайте, не изоставяйте, макар да е тъй явен края,
но още удар със веслата, но още дъх, но още дух, но още ритъм, макар да е съмнително,
че има смисъл, но само ритъм, удар със весло, вълна, море на живите, което се обръща –
огромно – върху нас – с останки от предишни светове, с мълчание непоносимо, но с тъй
необяснима прелъстителност, море на живите, вълна подир вълна, дордето станем
мида, водорасло, пясък, люспа, пяна, море на живите дордето се превърнем.

 
Вашият коментар

Posted by на 09/12/2017 in Uncategorized

 

Стихотворения от Марияна Фъркова

Марияна Фъркова

Марияна Фъркова чете от „19 стихотворения за любовта“

Червено

В три през нощта
той допи червеното вино,
прекоси червения коридор,
за да намери спасение
в празното ми легло.
Аз погледнах петната
от червено вино, от кръв
или от любов,
измих двете чаши с полепнали тайни,
с недоизречени думи и мисли,
прекосих червения коридор,
за да бъда спасена от този,
който търси спасение в мен.

В шест се събудихме
и той отлетя в червеното утро
с червените си криле,
изкусителни устни
и мечта за спасение.
Аз останах сама
сред бутилките празни от огнено вино,
от червена тъга,
от копнеж
по една възможна любов
и едно невъзможно спасение.

 

 

* * *

Между две гръмотевици ти затвори вратата
и вълшебната приказка
се запъти към края си.
Дъждът те погълна
и оловните капки смазаха душата ти.
Километри те делят от блатото, което
вмирисано бълбука
там някъде – към края на града.
Добре, че тръгна толкова навреме,
та не видях
смаленото ти тяло зад чадъра
и подскоците,
с които бързо се отдалечи,
цвета на кожата, очите ти позеленяващи,
ципичките между пръстите…

И най-накрая щях да разбера,
че винаги се появява миг, когато
принцовете се превръщат в жаби.

 

Книжните кораби

Книжните кораби не плават за никъде.
Те са заседнали в моето пристанище
от кутии картонени, от стени и от граници.
Аз не мога да тръгна, защото съм част
от тази цветна флотилия
и няма да стигнат сълзите ми да направя
морета от сушата.
„От кораб на кораб, от лодка на лодка“ –
казваш ти да премина на другия бряг
и чертаеш посоките…
ала аз, омагьосана,
се въртя в кръговрат,
без въздух и без хоризонти.
Тези мънички кораби оживяват само в ръцете ми,
лъкатушат в техните шлюзи и линии –
влачат своите тежки плаващи светове
в дълбочините и ширините на моите илюзии.
Между пръстите на дългите устия
те привидно с попътния вятър пътуват,
измислят си острови,
свиват и издуват високо платна,
в дрейфове лягат
или акостират.
Книжните кораби не плават за никъде.

 

 
Вашият коментар

Posted by на 08/12/2017 in Uncategorized

 

Стихотворения от Амелия Личева

Амелия Личева чете от "Зверски кротка"

Амелия Личева чете от „Зверски кротка“

Доза кайрос

Кайрос, моля, кутия,
кай-рос
не ви е познато
нямате хапче с такова име
нямам рецепта, самолекувам се,
не искам да ходя на лекар.
Симптомите?
Зверски кротка,
спрял влак на гара, часовник без стрелки,
облак без дъжд, сянка под нощно небе…

хапче за сън, за главоболие,
хапче срещу болки в стомаха
аспирин за сърцето

Нямате…
Чуйте тогава многото ми имена
двойната Лотхен, Хамлет, принц датски,
д-р Джекил и Хайд, Орландо…

хапче срещу шизофрения
можем да ви дадем,
във вашия случай и без рецепта

кайрос, имам нужда само от кайрос,
за да преглътна и да прекрача нататък, нанякъде.

 

Вместо йога

Чернокож младеж ще се погрижи
да стиснеш топчето
с лице на човече
и после да го удряш,
удряш в земята,
докато не издаде тъп звук и не събере отново
размазаното си лице
в примамливо гумено кръгче,
което можеш да имаш срещу няколко евро,
за да тренираш нервите,
за да преглътнеш омразата,
за да спреш да си представяш,
че си на мястото на играчката

вземи, детенце, топчето,
вземи, почакай да се пръсне,
само тогава магията става,
идва прозрението

векове, години, дни, секунди
светът смълчава се, настръхва,
във плоскост хлъзгава се утаява
моно
е думата, която го описва:
моно-лог, моно-къл, моно-лит,
моно-пол, моно-тип, моно-хром
лог-къл-лит-пол-тип-хром
ом

Тъга по Сократ

Погнусата му към всичко наоколо
материално, духовно, битийно
извира от погледа и като светлинен лъч
бележи траекториите на живота му.
Липсват ориентири и устои, казва,
подкопани са всички стълбове,
никое поколение не си е на мястото,
няма шанс за никого
двойните стандарти белязват думите,
комплексите изяждат постиженията,
самодоволството и самохвалството градят аза.
Гадно, противно, тъпо е,
не си струват усилията,
нито е да крещиш,
нито е да се жалиш,
безсмислие е статусът,
с който да опишем настоящето,
и тишина, и самота.

Така живее и така нарежда
интелектуалецът днес,
забравил,
че когато учителите кълнат,
учениците ще са мъртвородени.
Сократе, липсваш ми!

 

 
Вашият коментар

Posted by на 08/12/2017 in Uncategorized

 

Поетичен Никулден 2017

Поетичен Никулден 2017

Традиционният вече Поетичен Никулден 2017 ще се състои за единадесети път на 6 декември (сряда) от 17,30 часа в изложбената зала на галерия „Средец“ на Министерството на културата (бул. „Ал. Стамболийски“ № 17).Традиционният вече Поетичен Никулден 2017 ще се състои за единадесети път на 6 декември (сряда) от 17,30 часа, в изложбената зала на галерия „Средец“ на Министерството на културата (бул. „Ал. Стамболийски“ № 17).
Водещ на празничната вечер ще бъде актьорът Милен Миланов. Встъпително слово „Апология на поезията“ ще произнесе д-р Георги Гочев, гл. асистент в НБУ. Ще бъде връчена за шести път Наградата за нова българска поезия Николай Кънчев 2017.
Петимата номинирани за наградата (по азбучен ред) са:
1. Александър Секулов – за „Море на живите”, издателство „Изток-Запад“, 2016.

2. Амелия Личева – за „Зверски кротка“, lexicon – Издателство за българска литература, 2017.

3. Йорданка Белева – за „Пропуснатият момент“, издателство „Жанет 45“, 2017.

4. Марияна Фъркова – за „19 стихотворения за любовта“, издателство „Фабер“, 2017.

5. Патриция Николова – за „Нашествие от думи“, Издателство „Рива“, 2017.

Номинираните поети ще прочетат свои стихове, а удостоеният с наградата, която се осигурява и присъжда от съпругата на поета Федя Филкова, ще получи почетен диплом, бронзова пластика на поета, дело на скулптора Добромир Иван, и 2200 лв.
Поетичният Никулден 2017 се организира от съпругата на поета Федя Филкова и Милен Миланов, актьор и председател на фондация „А,Аскеер“, с любезната подкрепа на Министерството на културата – галерия „Средец“.

 
Вашият коментар

Posted by на 15/11/2017 in Uncategorized

 

Из „Апология на поезията“ от Екатерина Йосифова

Из „Апология на поезията“ от Екатерина Йосифова

 

Измъквам по някоя от книжките, които ми задръстват къщата, прочистващи въздуха събирачи на прах, може и звезден, за още потвърждение, че:
Поезията няма нужда от защита.
Поезията е защита.
От колко хилядолетия недокрай разбираемото слово помага на човеците? Запомагало е от самото начало на очовечаването. Проговаряло е, често с трудни и нови думи, окуражавало е и този, който не ги знае, да ги усети, казвало му е, че той е повече, отколкото живее.
Твърде малко са придвижените до нас изричани редици от думи в началото, когато говорът вече е ставал език, думите – вече не само думи. И още не Слово. Придвижили са се до следващи времена онези, чиято подредба е помагала: ритъм, заклинание, ритъм, песен, за приспиване, за молитва, за лекуване, за надежда… Съхранеността им е чудо. Магия, лековита недоизреченост, незавършено предсказване… Поезия, казваме сега.
Когато е настъпвало някъде времето за записване, тя сигурно се е посмествала или премествала, или се е смълчавала или побягвала, за да продължи да нарича и да предрича. Не и да записва себе си. Тя се помни. За записване са дошли други. Жреци. Книги. Слова. Други, но тайно същите Поезии.
Приключвам с историческите си миражи, послужих си с тях, за да обоснова убеждението си, че й е добре на Поезията с хората. Отпреди да си знае името. Че не й е притрябвала защита, за да оцелява. А че оцеляването на човеците, за което тя е съдействала, ще се обръща неведнъж срещу нея – знаела е, нали е шаманка. Преследвана, нападана в разни времена, на разни места. Тя и тях, времената, местата, е защитила, чрез себе си. Неведнъж – чрез смъртите на поетите.
Поетите без гробове. Поезията бди над тях.

Пълният текст, произнесен на 6 декември 2015 г., е публикуван на адрес http://www.kultura.bg/bg/article/view/24327

 
Вашият коментар

Posted by на 07/12/2016 in Uncategorized