Стихотворения от Марияна Фъркова

Марияна Фъркова чете от „19 стихотворения за любовта“

Червено

В три през нощта
той допи червеното вино,
прекоси червения коридор,
за да намери спасение
в празното ми легло.
Аз погледнах петната
от червено вино, от кръв
или от любов,
измих двете чаши с полепнали тайни,
с недоизречени думи и мисли,
прекосих червения коридор,
за да бъда спасена от този,
който търси спасение в мен.

В шест се събудихме
и той отлетя в червеното утро
с червените си криле,
изкусителни устни
и мечта за спасение.
Аз останах сама
сред бутилките празни от огнено вино,
от червена тъга,
от копнеж
по една възможна любов
и едно невъзможно спасение.

 

 

* * *

Между две гръмотевици ти затвори вратата
и вълшебната приказка
се запъти към края си.
Дъждът те погълна
и оловните капки смазаха душата ти.
Километри те делят от блатото, което
вмирисано бълбука
там някъде – към края на града.
Добре, че тръгна толкова навреме,
та не видях
смаленото ти тяло зад чадъра
и подскоците,
с които бързо се отдалечи,
цвета на кожата, очите ти позеленяващи,
ципичките между пръстите…

И най-накрая щях да разбера,
че винаги се появява миг, когато
принцовете се превръщат в жаби.

 

Книжните кораби

Книжните кораби не плават за никъде.
Те са заседнали в моето пристанище
от кутии картонени, от стени и от граници.
Аз не мога да тръгна, защото съм част
от тази цветна флотилия
и няма да стигнат сълзите ми да направя
морета от сушата.
„От кораб на кораб, от лодка на лодка“ –
казваш ти да премина на другия бряг
и чертаеш посоките…
ала аз, омагьосана,
се въртя в кръговрат,
без въздух и без хоризонти.
Тези мънички кораби оживяват само в ръцете ми,
лъкатушат в техните шлюзи и линии –
влачат своите тежки плаващи светове
в дълбочините и ширините на моите илюзии.
Между пръстите на дългите устия
те привидно с попътния вятър пътуват,
измислят си острови,
свиват и издуват високо платна,
в дрейфове лягат
или акостират.
Книжните кораби не плават за никъде.