RSS

Божидар Кунчев: Думи за поезията

11 Дек

В памет на Николай Кънчев

Bozhidar_KountchevИ аз ще споделя, че не можем без Поезията, защото е опорна точка, едно пространство, където духът ни загърбва абсурдите на съществуването. Не че Поезията ги е забравила, напротив. Но и когато проникват в нейния свят, ужасът и абсурдите стават разбираеми и поносими. На насилието, на вулгарното, на всичко онова, което е в неизменната същина на Историята и човешкото съществуване като неистина и зло, Поезията противопоставя силата на своите окрилящи ни прозрения. Сигурно затова Иван Пейчев ми беше казал веднъж: “Ние не можем без поезия. Ако тя изчезне, това би опровергало самите нас. Защото животът би обеднял.” Защото, бих добавил, ще останем без красотата на нейното познание.
Някога се опитаха у нас да убият и Поезията. Но тя не беше убита, за да бъде в лицето на своите избраници най-сигурната стража, отблъскваща атаките срещу духа, срещу истинното и поетичното в живота. Въпреки стагнацията, въпреки ужасите на безвремието с неговите “дни и нощи, / неразличими от смъртта” ( Атанас Далчев), Поезията ни оцеля, упорито отстояваща значението си на своеобразен бунт срещу наложения порядък. Поезията ни се бунтуваше срещу предписанията на онези, които искаха да превърнат живота в окаяност, в свят на принудата и самопогубването. В онова неврастенично време Николай Кънчев бе написал, че би живял без стихове, но “само в свят, за който те ратуват.” Константин Павлов написа стихотворението си “Беше ХХ век” и то прозвуча като реквием на столетието, когато у нас и по света брутално се погазваше идеята за човека и свободата. Истината за нашата съдба, за пътя отвъд полето на преследваната сакралност и маскарадите, погубващи основанията за вяра и надежда, беше там, в книгите на най-добрите ни поети. Тя бе заплатена с цената на страдания, с мъките на мълчанието, презиращо онази “естетика на уличния позив”, чието бъдещо господство бе предрекъл още Александър Вутимски. Беше времето, когато Николай Кънчев написа и стихотворението си “Ван Гог”, в което се твърдеше:
Да казваш с точност
всичко за света,
но никой да не вярва.
Жаден за познание, Николай Кънчев твърдеше, че истината не се постига от “мозъци с монтирани ръце”. Престанал да вярва в мечешките услуги на езика, който бе изпразнен от значимо съдържание, той потърси изначалния смисъл на това, което можеше да ни спаси и което се нарича “любов”, “красота”, “чистота” , “смях”. И на Кънчев съм много признателен. Обречен на Поезията с целия си живот, той бе в това отношение неподражаем случай. Спомням си, когато след дълги години на принудително мълчание излезе книгата му “Послание от пешеходец”. Тайните, които го вълнуваха все така, както и в първите му две книги, появили се през шейсетте години, привличаха настойчиво вниманието му. Кънчев продължаваше да търси и намира думите, за да нарисува “с глас/ това, което ничий слух не вижда.” До сетния си час той можеше да превръща и най-обикновеното в живота в чудо, да преобразява наличния свят, за да го извиси до поетичното, до едно чисто познание. Животът му с Поезията беше неговият живот, съумял да отмине “всякаква причина”, за да търси и намира изначалното, първопричините. Неговият “пешеходец” бе Поетът с главна буква. И аз, когато си мисля за Поезията, независимо от имената, които са я сътворили, всеки път го “виждам” този пешеходец. Виждам го как е тръгнал от самото начало на Времето, за да върви, докато свeтът го има. Посланията му са заради неговия порив да се пробудим, за да ги няма повече тежките последствия от съня на разума и сърцето. Това са посланията, одухотворяващи живота ни, за да го извисят над мимолетното, над незавършеното и потискащата ни обусловеност. Те са “Едно разширение на човешкото битие” ( Атанас Далчев), при което усещаме окрилящия полъх на ориентирите към самите нас. И при което намалява товарът на нашите невежества, заличили много от поетичното и човечното в душите ни. Те са посланията, на каквито е способна само Поезията, а тя е, казано с думите на Чеслав Милош, “събиране на данни за върховните неща в човешката кондиция.” Или пък, което също е вярно, “поезията е страдание и вик сред океана.”(Борис Христов)
“Поезията, както пише Октавио Пас, винаги е била една трудна и неподатлива ерес, непрестанни криволици и бунтове срещу доктрини и църкви.” “Въздишките и елементарните оплаквания нямат нищо общо с поезията, докато не се превърнат в “духовни фигури”. Това пък го твърди Пол Валери. Бих се позовал на още много от споделеното за Поезията в нашата и световната култура, но ще спра дотук, до това, че Поезията е онази безподобна съвкупност от духовните фигури на техните създатели, на все същия и всеки път различен спрямо другите и себе си “пешеходец”, минаващ през мрака на човешката участ, за да утвърждава светлината.
Ще изразя за кой ли път голямата си признателност към Поезията, към надарените, които с въображението си разкриват онова равнище на живота, където е възвишеното и където чуваме гласовете, нашепващи ни, че въпреки всичко Смисълът го има. Не бих могъл да спомена имената на всички, заслужили моята признателност. Те са много. Писали на български или на някой друг език, словото им беше и за мен откровение, нещо повече – един живот като че ли по-истински и по-съдържателен от живота в мен и около мен. Беше и ще бъде, докато съм жив.

Advertisements
 
Вашият коментар

Posted by на 11/12/2014 in Uncategorized

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: