Петя Хайнрих
и ти не си нищо повече
банално семе –
бързо натрупана маса
бързо скована ограда
около ядрото „аз“
куче да лае отвътре
срещу онези отвън
тъпчеш пътечки
от ядрото до периферията и обратно
със ситни крачки – тясно ти е
но повече не ти трябва
каквото си имал да даваш
дал си – хвърляш семената
и им обръщаш гръб
Среща със Сафо
а тя наведена над своите фрагменти
избухва в жив неистов смях:
„каква шега! великолепна“ – казва
и тръсва рижите си къдри –
„тук няма нищо“
добрата поезия
винаги се сбъдва
не, грешка! бъдете смели –
дори и пошлата се сбъдва
в контекста на цяла вечност
къртица ми рови в градината
надига изходи тунели
от прясна пръст
нямам кой знае каква оригинална идея за споделяне
светът отдавна е такъв, какъвто многократно е описан
и поетите късат плодовете
на плодовете
на плодовете…
на онова първо дърво, посадено от боговете
дори добрата рима не може да ни спаси
от изплъзващите ни се значения
