RSS

Стихотворения от Екатерина Григорова

08 Дек
Eк. Григорова

Eк. Григорова

ad infinitum

Има притеснение, че не можем да се разкрием един на друг
без условието да премълчим най-важното.
Има толкова притеснение в неспособността ни да се
преборим с мъчителната психология на пазара за нежност
и в констатацията, че обичаме все повече децата си,
докато сме мислели, че ги обичаме докрай –
че можем да обичаме все по-малко,
заявявайки с доза поучителност или страх от съдбовността, че
винаги ще обичаме – каквото и да става в тоя свят.
И каквото и да става, винаги ще има притеснение,
че тревога не ще съществува,
когато бялото гребло на един друг ден
изчисти мислите ни.
Има притеснение, че мислите ни могат да останат същите
трансформации на познат вик центрофугиране,
който никога не ще
позволи да слеем обичам те с обичам те с обичам те с обичам те.

Мечката

стъпва в смъртта си.
Бави се.
Какво е това масло,
дето капе от ноздрите й?
Какъв е този мирис на рози?
Бог се смее в очите й.
Боровете й се покланят.
Този концерт е за нея.
Алилуя!
Пейте, ангели.
Плачете, цигулки.
Органът на сърцето й проговори.
Свирят гърдите на мечката.
Барабани…
Защо ли е тоя хаос в небето?
Радост е, че съществуваме.
Радост е, че ще умрем.
Розите миришете, момичета!
С басмената нощница на вечерта
фръкнете.
Нека мравуняците не пресъхват.
Нека жабите се любят.
Лакримоза, лакримоза…
В търбуха ми свети лъжа –
споменът ме разтреперва.
Мечката е изморена.
Дайте й корица хляб.
Целунете я право в устата.

Странната наука за безсмъртието
или сантименталната изповед на Обри де Грей

Накрая съм, моя любов, и не зная какво точно от безсмъртието
ме ужасява на това тихо място.
Незабравки от парфюма на момиче напомнят
твоите екологични руини.
Когато пътуваме из тях, ушите ни пищят отдалече
и се объркваме като деца,
спрели в полето насред нищото.
Знаеш какво си мисля: „Ако падне и косъм от главата й,
ще остане наследство,
достойно не само за биолозите.“
И: „Благословени са всички птици по дърветата,
от които липсват това на живота и това на познанието.“
Така стоя тук и се унасям, убеден в липсата на щастливо минало.
После поглаждам лукаво брадата си,
за да питам дали един ден, след толкова
методично отглеждан покой ще трепне нещо в душата ми,
посветено на загубата.
Задавах същия въпрос винаги, когато молех да допусна
възможността от лицето ти,
сноповете безкрайна светлина
в прожектираното ни мъченичество.
Имаше там един старец без никаква брада,
наперен и саможив, и ти –
дарената от мисълта да си безсмъртна.
Имаше поток и комарчета, които се смееха: Ние сме вечните.
Слагаха точка в най-мекия восък и залитаха.
Из „Дъска по мокрия пясък”, изд. „Ерго”, 2014

Advertisements
 
Вашият коментар

Posted by на 08/12/2014 in Uncategorized

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: