RSS

АПОЛОГИЯ НА ПОЕЗИЯТА

09 Дек

Встъпително слово на Пламен Дойнов, произнесено на
Поетичния Никулден, 6 декември 2013

Встъпително слово на Пламен Дойнов

Встъпително слово на Пламен Дойнов

Уважаеми поети, номинирани за наградата на името на Николай Кънчев!
Уважаема госпожо Филкова!
Уважаеми професор Добренко!
Уважаеми професор Тиханов!
Скъпи приятели!

„Защо се появи поетът?“ – така започва едно от най-загадъчните стихотворения на Николай Кънчев. Годината е 1968-а, книгата – „Колкото синапеното зърно“. Защо се появява поетът? Въпросът се оказва непосилен за тогавашната официална критика. Затова книгата „Колкото синапеното зърно“ е подложена на планиран методичен разгром. След шумната разправа настъпва неочаквана, някак неловка пауза. Публичното мълчание над Николай Кънчев, може би най-пишещият, най-работливият български поет, започва да отеква месец след месец, година след година – 1969, 1970, 1971, 1972… Нито ред от поета в пресата, нито следа от следваща книга. Като че ли въпросът „Защо се появи поетът?“ започва да се обезсмисля? Или не – въпросът започва да се огъва, да се увива около себе си, да захапва опашката си, да отеква като друг: Защо изчезна поетът? Защо мълчи? Защо го няма? И няма ли го наистина?

Моята апология на поезията днес е апология на публичното мълчание на поезията, апология на непубликуването, апология на паузите в явяването на един поет.
Но нима трябва да възпяваме дълголетните забрани над творческото осъществяване на поети като Николай Кънчев и Константин Павлов? Нима ще благодарим на комунистическата цензура, че за дълги периоди лиши българската поезия от значими авторски присъствия, от естественото явяване на стотици стихове, от всекидневното щастие на поетите, които са искали само едно, но най-важното – да предлагат новите си творби на своите читатели.
Не, разбира се.
Апологията е друга. Предлагам да се вслушаме в цезурата, предизвикана от цензурата. Бих искал за три минути да размислим върху смисъла на отсъствието на поетите, на всички поети от всички времена. Да се вслушаме в периодичните мълчания на мнозина поети и след 1990 година – до днес.
Има различни паузи – принудителни или доброволни, нарочни или случайни, плод на премислени авторски стратегии или на творческо безсилие и апатия. Но всички тези прекъсвания, замлъквания, укривания, тези безброй тунели на мълчанието с различни дължини пронизват тялото на поезията и го променят. Понякога го разтерзават, но и го зареждат с нови енергии.
Понякога в тишината на непубликуването се чуват гласове: Този се е изписал. Изчерпал се е. Премина в други жанрове и май е забравил за поезията. Сега се занимава само с преводи. Работи в киното. Започна с лирика, но стана критик. Известен е предимно като поет за деца. Само преработва старите си стихове. Загуби се някъде. В чужбина ли е? Май се занимава с търговия, с някакъв бизнес. Изчерпването му беше заложено още в самия поетически модел, който използваше. Излезе слабохарактерен. Без воля.
И най-безапелационният глас: Бивш поет.
Тези гласове са преследвали в миналото принудителното отсъствие на Николай Кънчев и Константин Павлов, стрелкали са се и днес се стрелкат около самовзискателните паузи в печатането на Иван Цанев и Борис Христов, отглъхват по повод продължителното неиздаване на стихосбирки на множество нови поети. Представете си само: Иван Цанев и Борис Христов – бивши поети.
Онези, които не умеят да четат публичното отсъствие на поетите, вероятно си представят, че публикуването на поезията е нещо като поддържането на свеж образ чрез постоянно явяване на автора по телевизията и в даването на интервюта за всякакви издания. Колцина изпитват ужас, че ако не издават стихосбирка всяка година или поне през година, ще бъдат забравени.
Нека се научим да чуваме публичното мълчание на поета – как почеркът му спира, за да прорасне в различни посоки; как си почива, сякаш спи, но сънува очакваното си събуждане; как имитира мъртъв език, в чието вцепенение обаче думите припомнят истинските си значения; как никой никога не знае какво ще стане по-нататък с него, с почерка, с езика, дали ще проговори в ритъм или завинаги ще замълчи; как цялата тревога от неписането и от непубликуването разяжда волята за творчество.
Но ще повторя: Никой никога не знае. Дори Рембо отново може да пропише и да публикува пак. Николай Кънчев го е предвидил това със стихотворението „Рембо отново на Пияния си кораб“.
Затова няма и не може да има бивши поети. Не ви ли напомня това за позорния етикет бивши хора? Сигурен съм, че ви напомня и за друга максима. И сега ще вляза в нейното клише: Няма бивши поети, така както няма бивши ченгета. Защото последните са нужни на поета, за да може той да попита – отново със стиха на Николай Кънчев: „Кой стенографира в тишината мойте мисли?“
Това е голямата тишина на присъстващото отсъствие. В нея поетите остават насаме със своя трепет и ужас пред езика, а стенографите записват тази възвишена липса. По този начин тя отново става част от литературната история.

Но да говорим за поезията. По едно красиво съвпадение, всички или почти всички поети, номинирани тази година за наградата „Николай Кънчев“, също не са публикували книги с поезия продължително време. Разбира се, всеки от тях е замлъкнал по свои причини. Но в тази публична лирическа пауза всеки е работил върху собствените си основания да продължи или да спре. Едната – 10 години, другата – 4 години, единият – 8 години, другият – представете си! – 14 години, третият – само 2 години, но пък той е твърде млад и преди това е мълчал достатъчно. Нямам представа кой ще бъде отличен с наградата днес, но съм сигурен, че който и да е от тях, ще има осанката на поет, който знае стойността на публичното мълчание и умее да чува узряването на тишината.
Позволете ми да го кажа с мои думи, но в стила на Николай Кънчев:

Узряват гроздовете на езика в мълчанието на поета.
А долу – със изплезени езици – лисиците – на нокти,
повтарят, че езикът пак е кисел, а той блести високо.

Нека езикът на поезията бъде винаги високо. С риск да ни обвинят във високомерие, ние ще знаем, че това е оптическа измама – това високомерие е високата мяра, която се опитваме да държим недосегаема и в писането, и в мълчанието си.
Честит Никулден!
Честит Празник на поезията!

Advertisements
 
Вашият коментар

Posted by на 09/12/2013 in Uncategorized

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: