RSS

Monthly Archives: декември 2013

Оля Стоянова е новият носител на Наградата за поезия Николай Кънчев 2013

Оля Стоянова  получава наградата от Федя Филкова

Оля Стоянова получава наградата от Федя Филкова

Оля Стоянова е новият носител на Наградата за поезия Николай Кънчев 2013 за книгата „Улица „Щастие”, издание на ИК „Жанет45”. Поетесата получи почетен диплом, бронзова пластика на поета Николай Кънчев, дело на скулптора Добромир Иван, както и сумата от 2200 лв. Наградата й беше връчена в рамките на традиционния Поетичен Никулден 2013, който се проведе на 6.12.т.г. за седми път в галерия „Средец” на Министерството на културата за седми път. Останалите номинирани поети за наградата бяха Иво Рафаилов, Йордан Ефтимов, Станислава Станоева и Росен Карамфилов, всички те прочетоха свои стихове в празничната вечер.

Пламен Дойнов представя “Литературите на СССР и НРБ: паралелни интерпретации”

Пламен Дойнов представя “Литературите на СССР и НРБ: паралелни интерпретации”

Слово „Апология на поезията” произнесе Пламен Дойнов. Беше представен и сборникът “Литературите на СССР и НРБ: паралелни интерпретации” с участието на проф. Евгений Добренко /Университет на Шефилд/ и проф. Галин Тиханов /Лондонски университет Куин Мери Колидж/. Поетичният Никулден се организира от съпругата на поета Федя Филкова и Милен Миланов, актьор и председател на Фондация „А,Аскеер”, с любезната подкрепа на Министерството на културата – галерия „Средец” и с финансовата подкрепа на Уни Кредит Булбанк.

 
Вашият коментар

Posted by на 09/12/2013 in Uncategorized

 

Стихотворения от Оля Стоянова

Image

История на облаците

Преди
успяваше да чете по небето  –
най-подробната топографска карта
на непознати земи –
откриваше белите петна на неизучени територии –
остри върхове,
и подвижни пясъци
успяваше да гадае по сенките на непознати видове риби,
които прелитаха за минути
и се превръщаха в нещо друго,
което побутваше напред историята…
Тази карта нямаше свършване.
Сега е много по-лесно.
Стратокумулос.
Нимбострос.
Алтокумулос лентиколарис.
Светът е ясен и предвидим.
Ще вали.
Няма да вали.

Пазар край пътя

Следобед, 36 градуса, Анадола.
Бабите
край пътя се крият под сенките,
забулени,
седнали по турски,
подреждат отново и отново
кошниците с праскови и ягоди,
прозяват се,
проследяват лениво колите,
които профучават край тях
и гледат на света
просто и ясно –
едни ще си тръгнат,
други ще дойдат,
трафик винаги има.

Малки истории

Обича да пише бележки –
“Обичам те” на мъжа си,
“Мисля за теб” на детето,
“Благодаря ти” на майка си.
Малко е налудничаво всъщност,
но домашните й не говорят за тези работи,
дори си дават вид,
че никога нищо
не са откривали по джобовете си.
А тя внимава за малките жестове –
от онзи ден,
в който прочете някъде,
че една жена скочила от четиринадесетия етаж,
а в джоба й имало бележка,
на която пишело –
“пет яйца и един хляб”.

Оля Стоянова, „Улица „Щастие“ , изд. „Жанет-45“, 2013

 
Вашият коментар

Posted by на 09/12/2013 in Uncategorized

 

Стихотворения от Росен Карамфилов

1
9.

Вземи
моите гласни струни
направи от тях обеци
за своите красиви миди на ушите
така ще чуваш по-отчетливо когато
шепна колко безбрежно те желая.

Вземи моята фонтанела
обвита в кадифе и сухи надежди
направи от нея шкаф
отвътре слагай обеците когато
ставаш сутрин когато лягаш нощем
с мисълта за неразривната любов отново.

Вземи
моите зеници за да виждаш редовете
така както аз ги виждам сега
омастилени и прекрасни
чети с тези зеници борис виан
докато падне следващата вечер.

ПАДАНЕТО

е чудесен урок
защото в милисекундите
докато се превърташ

като топка сред сумрака
осъзнаваш колко временна е
земната ти мисия и че единствено

ти можеш да бъдеш сам на себе си
архангел и че ничия ръка няма право
да соли твоите рани освен собствената

спирам.

 

Росен Карамфилов. Стерео тишина. ИК „Жанет 45”, 2013

 
Вашият коментар

Posted by на 09/12/2013 in Uncategorized

 

Стихотворения от Станислава Станоева

4Боса

Татко правеше пясъчни замъци,
така както строеше нашия дом.
Ходеше на плажа с чадър и бинокъл,
гледашe мадамите по монокини,
после се хвърляше да преплува морето.

А майка се страхуваше от медузи,
от вълни, високи като косата й,
и се мажеше с крем Нивеа.

Ние, децата,
стояхме върху протрития чаршаф,
ядяхме сандвичи, пълни с пясък,
копаехме дупки, в които да пада лятото,
и пиехме лимонада.

А когато искахме приказки,
ни даваха палячото и мечето,
за да не си смучем палците
и да се научим,
че на света вече няма принцеси.

Нощем морето идваше до бунгалото.
Аз се притисках до хладните му слепоочия.
Но то ми открадна малките джапанки
и така влязох в живота боса.

Кадифена ръкавица

Опушен грим,
шоколадчета върху сатенени възглавници…
Какво правиш тук с дългите си мигли,
с тесните си нокти,
стара Червена шапчице,
надживяла всички вълци.

Краката ти се скъсяват със сантиметри,
защото лъжеш, лъжеш, лъжеш –
като поетите, които все си измислят бъдеще.
Кратките евфемизми да се залъгваш.

Кой днес сътворява събитие
и издига в култ любовта…
Любовта, която умира винаги,
най-мръсната дума на този свят.

Златните рибки в аквариума
вече не изпълняват желания –
влияние,
тъпи играчки,
японско порно, рафинирано до сияние.

Водата има памет и минало,
викаме в нея глупости.
После повръщат реалност децата
и остаряват като панелни блокове.

Харе Кришна, Аллах акбар,
Амин, среден пръст и пръст при пръстта.
Всички все някога ще отидем
на дълго свиждане със смъртта.

Но днес,
как ще живеем днес,
спасени с кондоми и маски срещу радиация.
С тези протуберанси на лявото предсърдие,
девета степен по скалата на омразата.

Ядем новини, вечеряме прогноза за времето.
Нека мъртвите погребват своите мъртъвци.
Някои ходят дори в Швейцария
да се преселят в друг красив свят.

Изпивам тишината като бял абсент.
Зад прозренията няма спасение.
Отрязах с поглед черната котка на ръба на шосето.

Не ми липсва никой.
Дори приятелите.
Дори другите…

Станислава Станоева. Теория на всичко. ИК „Жанет 45”, 2013

 
Вашият коментар

Posted by на 09/12/2013 in Uncategorized

 

Стихотворения от Йордан Ефтимов

3

Къща над вълните

Първи сведения за ледовете в Черно море дава Херодот, който споменава, че Босфор Кимерийски и Метеодита често се сковават от ледове, които през пролетта се изнасят в Понта. Римският поет Овидий, който бил заточен в началото на новата ера в Мала Скития, описва замръзването на р. Дунав и крайбрежните морски води. Но най-голямото замръзване било през 762 г., според написаното от летописеца Кодрин, когато от Месемврия могло да се стигне до кавказкото крайбрежие по лед.
През 1929-а е можело
по суша да се стига до св. Иван,
а и голяма игра
е паднала.
Но едно лекокрило дете
пропукало леда
и целият Созопол –
и гърците, и българите,
няколкото цигански семейства –
го изпратил до малкото гробище
в самия край на стария град.
Никой не го познавал,
не открили дори родителите му –
но толкова хора
не се били събирали дори на Великден.

Само преди няколко години изнесоха
костите на детето
заедно с останките
на още десетина мъртви.
„Петното” на гробището –
усвоено от вила,
кацнала с размах на скалите.

Местните разказват небивалици:
че била обитавана от призраци.
Наистина в летните вечери
зад осветените й високи прозорци
могат да се видят танцуващите силуети
на министри, собственици на мини
и други отражения
от телевизора.
И само това.

Едва ли може да се чака ново чудо,
едва ли вилата за миг
ще се сурне
във вълните като гмурец, търсещ риба.

Костите на анонимното дете
не издавали абсолютно никакво благовоние.

Трети фрагмент от един или три съня

Този е артистът на сезона.
Акцията му се нарича Електрификация
на сърцето.
Проста работа:
посещава през седмица
кардиохирурзите. Влизат
през рамото и му поставят
пейсмейкър. Сменят
му клапа. След това сменят сърцето
със сърце на друг човек.
След това и другото сърце –
със свинско. Свинското също стои само седмица
и идва ред на изкуствено сърце.
Акцията се проваля,
когато според артистичния план
трябва да остане без сърце –
вързан за кръвоносната система на друг човек.
Жена му се е развела с него
още при операцията с клапата. А циганинът,
полакомил се за няколко хилядарки,
вече е посетен от знахара на маалата
и е изчезнал без следа.
Така и не се стига до връщането
на всички чаркове,
както са били в самото начало.

Йордан Ефтимов. Сърцето не е създател. Смол Стейшънс Прес, 2013

 
Вашият коментар

Posted by на 09/12/2013 in Uncategorized

 

Стихотворения от Иво Рафаилов

Image

велосипедни станси

ІІ.

В снежен ден ще те помами северът
с муцуна на елен – в ледените полета някакси
се оправя. Не знаеш как. Сам ли си
на света, не си ли!? От разтопената река
по гърба ти еленът не идва да пие.
Действителността ти слага рога.
Движи се! Движи се! Помощ не търси –
ще те вземат за дивеч, изгубил разсъдък.

ІІІ.

Далеч от града стигаш река – прецапвана
от бойни коне, зарита от въоръжени тела;
сядаш на брега и мислиш – тук било е война,
сурова храна за духа; махни с ръка –
един вид “Карай”; подъвчи съсечените стебла;
погледай накъде тече водата, зацапана
от улов и надежда; къде трофеите повежда!?
Наплискай лице и се връщай!

V.

Може в раницата и книга да сложиш,
ако досади езикът на околността –
небето, към което сякаш няма движение,
птичите тела по табелите, кипариса в транс
на стрела в колчан – нещата без свое време…
Спрял си – сърцето бавно схваща промените
и дъхът с радост напуска те. Добре е
да измъчват някой, да постигне откровение.

Иво Рафаилов. Изброими изкушения. ИК „Пергамент”, 2013

 
Вашият коментар

Posted by на 09/12/2013 in Uncategorized

 

АПОЛОГИЯ НА ПОЕЗИЯТА

Встъпително слово на Пламен Дойнов, произнесено на
Поетичния Никулден, 6 декември 2013

Встъпително слово на Пламен Дойнов

Встъпително слово на Пламен Дойнов

Уважаеми поети, номинирани за наградата на името на Николай Кънчев!
Уважаема госпожо Филкова!
Уважаеми професор Добренко!
Уважаеми професор Тиханов!
Скъпи приятели!

„Защо се появи поетът?“ – така започва едно от най-загадъчните стихотворения на Николай Кънчев. Годината е 1968-а, книгата – „Колкото синапеното зърно“. Защо се появява поетът? Въпросът се оказва непосилен за тогавашната официална критика. Затова книгата „Колкото синапеното зърно“ е подложена на планиран методичен разгром. След шумната разправа настъпва неочаквана, някак неловка пауза. Публичното мълчание над Николай Кънчев, може би най-пишещият, най-работливият български поет, започва да отеква месец след месец, година след година – 1969, 1970, 1971, 1972… Нито ред от поета в пресата, нито следа от следваща книга. Като че ли въпросът „Защо се появи поетът?“ започва да се обезсмисля? Или не – въпросът започва да се огъва, да се увива около себе си, да захапва опашката си, да отеква като друг: Защо изчезна поетът? Защо мълчи? Защо го няма? И няма ли го наистина?

Моята апология на поезията днес е апология на публичното мълчание на поезията, апология на непубликуването, апология на паузите в явяването на един поет.
Но нима трябва да възпяваме дълголетните забрани над творческото осъществяване на поети като Николай Кънчев и Константин Павлов? Нима ще благодарим на комунистическата цензура, че за дълги периоди лиши българската поезия от значими авторски присъствия, от естественото явяване на стотици стихове, от всекидневното щастие на поетите, които са искали само едно, но най-важното – да предлагат новите си творби на своите читатели.
Не, разбира се.
Апологията е друга. Предлагам да се вслушаме в цезурата, предизвикана от цензурата. Бих искал за три минути да размислим върху смисъла на отсъствието на поетите, на всички поети от всички времена. Да се вслушаме в периодичните мълчания на мнозина поети и след 1990 година – до днес.
Има различни паузи – принудителни или доброволни, нарочни или случайни, плод на премислени авторски стратегии или на творческо безсилие и апатия. Но всички тези прекъсвания, замлъквания, укривания, тези безброй тунели на мълчанието с различни дължини пронизват тялото на поезията и го променят. Понякога го разтерзават, но и го зареждат с нови енергии.
Понякога в тишината на непубликуването се чуват гласове: Този се е изписал. Изчерпал се е. Премина в други жанрове и май е забравил за поезията. Сега се занимава само с преводи. Работи в киното. Започна с лирика, но стана критик. Известен е предимно като поет за деца. Само преработва старите си стихове. Загуби се някъде. В чужбина ли е? Май се занимава с търговия, с някакъв бизнес. Изчерпването му беше заложено още в самия поетически модел, който използваше. Излезе слабохарактерен. Без воля.
И най-безапелационният глас: Бивш поет.
Тези гласове са преследвали в миналото принудителното отсъствие на Николай Кънчев и Константин Павлов, стрелкали са се и днес се стрелкат около самовзискателните паузи в печатането на Иван Цанев и Борис Христов, отглъхват по повод продължителното неиздаване на стихосбирки на множество нови поети. Представете си само: Иван Цанев и Борис Христов – бивши поети.
Онези, които не умеят да четат публичното отсъствие на поетите, вероятно си представят, че публикуването на поезията е нещо като поддържането на свеж образ чрез постоянно явяване на автора по телевизията и в даването на интервюта за всякакви издания. Колцина изпитват ужас, че ако не издават стихосбирка всяка година или поне през година, ще бъдат забравени.
Нека се научим да чуваме публичното мълчание на поета – как почеркът му спира, за да прорасне в различни посоки; как си почива, сякаш спи, но сънува очакваното си събуждане; как имитира мъртъв език, в чието вцепенение обаче думите припомнят истинските си значения; как никой никога не знае какво ще стане по-нататък с него, с почерка, с езика, дали ще проговори в ритъм или завинаги ще замълчи; как цялата тревога от неписането и от непубликуването разяжда волята за творчество.
Но ще повторя: Никой никога не знае. Дори Рембо отново може да пропише и да публикува пак. Николай Кънчев го е предвидил това със стихотворението „Рембо отново на Пияния си кораб“.
Затова няма и не може да има бивши поети. Не ви ли напомня това за позорния етикет бивши хора? Сигурен съм, че ви напомня и за друга максима. И сега ще вляза в нейното клише: Няма бивши поети, така както няма бивши ченгета. Защото последните са нужни на поета, за да може той да попита – отново със стиха на Николай Кънчев: „Кой стенографира в тишината мойте мисли?“
Това е голямата тишина на присъстващото отсъствие. В нея поетите остават насаме със своя трепет и ужас пред езика, а стенографите записват тази възвишена липса. По този начин тя отново става част от литературната история.

Но да говорим за поезията. По едно красиво съвпадение, всички или почти всички поети, номинирани тази година за наградата „Николай Кънчев“, също не са публикували книги с поезия продължително време. Разбира се, всеки от тях е замлъкнал по свои причини. Но в тази публична лирическа пауза всеки е работил върху собствените си основания да продължи или да спре. Едната – 10 години, другата – 4 години, единият – 8 години, другият – представете си! – 14 години, третият – само 2 години, но пък той е твърде млад и преди това е мълчал достатъчно. Нямам представа кой ще бъде отличен с наградата днес, но съм сигурен, че който и да е от тях, ще има осанката на поет, който знае стойността на публичното мълчание и умее да чува узряването на тишината.
Позволете ми да го кажа с мои думи, но в стила на Николай Кънчев:

Узряват гроздовете на езика в мълчанието на поета.
А долу – със изплезени езици – лисиците – на нокти,
повтарят, че езикът пак е кисел, а той блести високо.

Нека езикът на поезията бъде винаги високо. С риск да ни обвинят във високомерие, ние ще знаем, че това е оптическа измама – това високомерие е високата мяра, която се опитваме да държим недосегаема и в писането, и в мълчанието си.
Честит Никулден!
Честит Празник на поезията!

 
Вашият коментар

Posted by на 09/12/2013 in Uncategorized