RSS

Стихотворения от Надежда Тричкова

Чилиец в Единбург

тук хората оставят всичко
и какво ли не по улиците
прилича повече на завещание,
отколкото изхвърляне
навярно е особен вид носталгия,
леко увлечение по секъндхенда
или нещо твърде тукашно,
за да стане някога понятно

чаровно е, казваш,
градът подрежда себе си стая по стая
сами си измисляме коридори
и стъпваме леко по нишката,
която свързва масата тук
със стола ей там
и старата лампа зад Примроуз № 6

с канапето
някъде из Морнингсайд

да седнем, казваш,
и „трябва само да застанем правилно, за да сме си вкъщи.
знаеш, погледът да сочи юг,
езикът да е изкривен в свое изречение“

това е фъншуй на липсатa;
носталгията аранжира себе си в букет,
който да поставим преди лягане на масата
добрият вкус изисква да сме подредени
дъх в дъх,
утехата ми в твоята,

докато дъждът
мие стените на измислената стая,
докато немите филми
шумолят в телевизора

София

понякога си лабиринт;
тогава хлябът свършва още из тунелите ти
всяка стъпка е троха,
която хвърлям в себе си
аз съм градска Гретел, ужасена да не се загуби
насред търсенето ти

Баща ми, когато съм малка

често пътува по работа,
прозява се по летищата на деветдесетте
(това закръгляне на устните
е от умора
или удивление?)
вкъщи разказва малко
за Лондон, за дъжда и шведите
„сдържани хора“, въздиша,
задъхват го думите,

да говорим по правило изтощава

по правило ми носи нещичко на връщане:
любима ми е къщата с малките фигурки,
които приличат на семейство
а играта е проста
и винаги същата:
поставям бащата на малкия стол
в малката кухня,
да отдъхне

„Лентата е почти изснимана”, издателство Жанет 45, 2018.

 
Вашият коментар

Публикувано от на 16/12/2019 в Uncategorized

 

Стихотворения от Белослава Димитрова

Дете

Майка ми не е оттук
Разбрах го по трудния начин
Не през съобщение документ или птица
А през кръвта – резус фактор отрицателен
Ултра прозирната й светла кожа
Малките сини очи в двата края на
лунното лице липсата на протеин в тях
розовите вени които никога не изпъкваха
Спомням си как сестрата удряше ръката й
крещеше това не е нормално
Как се върти тази кръв?
Спомням си още как й ставаше лошо
щом се приближавахме към щастието
Повръщаше плазма и мечтаеше
да се върне обратно назад
Забравяше обаче накъде е небето
нагоре или надолу
Объркваше се но не протягаше ръце напред
На този свят има 15 % като нея
Ще трябва да приема че това
са нейните истински близки
Бледолики със сини сърца

Чернобилска зона на отчуждение

„В интерес на истината не знаем какво се е случило точно след бедствието. Известен е единствено фактът, че всичко било напълно унищожено в радиус от много километри – дървета, бозайници и дори насекоми“

Парчето плат за стръв
Кучето което ще трябва
да те намери
Смъртта родена в нищото
Сърцето което се пръсна
преди да бъде открито

Любов

„ – Разбира се, че ще издържа. Казах само, че тук е прекрасно, защото… ами защото прогресът е наистина нещо прекрасно, нали така?“

В Китай никой не обича ближния си
Трябва да ми се довериш на историята
Много хора изгарят на границата
между любовта и примирението
Не бъди от тези с прясната кръв рано сутрин
Иначе се пие на бавни глътки знаеш
Обичай ме не ми носи успокоителни

В Китай няма да откриеш щастието
Ще се взривиш в онзи златен циферблат
с пукнатини и ситни капчици пот
Ще останеш сам
Аз ще го видя
Ще бъдеш в голямата бяла къща
Комета с потомство
Цялата човешка програма
ще бъде изпълнена

В Китай никой не помни любовта ни
Въпреки че разказах на всяка система
Нито как ме повика в леглото
Нито как ти отхапах ръката
От любов само от любов

Сега отчитам ясно как се отлепя
всеобщото отегчение никаква
покруса единствено и само
естествено отдалечаване
Един мъж загива в голямата
бяла къща
Всичко е офлайн
Няма кой да помогне

Из „Месо и птици” , Издателство за поезия ДА, 2019.

 
Вашият коментар

Публикувано от на 14/12/2019 в Uncategorized

 

Стихотворения от Александър Петров

ВЕДНЪЖ

Веднъж… Когато бях почти на дъното,
и нямаше с кого да разговарям,
Седях си сам във стаята, във тъмното –
започнах любовта да си представям.

До този миг се срещах и разделях,
със най-различни феи и принцеси.
За всяка част от себе си отделях,
и всяка своята част си я отнесе.

Една любов ми взе една надежда,
а друга си отиде с портмонето.
Душата ми извади трета нежно.
При все, че си я пазех за небето.

И тъй, седях във стаята, във мрака,
със поглед натежал като олово.
Вратата скръцна. Котката измяка.
И ми прошепна: „Тук съм. И съм твоя…“

И в този миг душата ми се върна.
Отблъснах се от дъното нагоре.
Прозорците отворих и прегърнах –
животът… Който почваше отново.

ДЕНЯТ НА МРАВКАТА

Денят на мравката е сив.
Тя вижда всичко черно – бяло,
ала трошица си откри
и пак започна отначало.

Помъкна малката троха,
по пътища и по пътеки.
Прехвърли връх на планина.
По равното и стана леко.

Валеше тихо ситен дъжд,
но тя по своя път вървеше.
Препъна се във стръкче ръж,
крачето после я болеше.

Но как така да се откаже,
от малката трошица бяла?
Със риск кола да я премаже,
пресече даже магистрала.

Заобикаляше треви
и се усмихваше щастливо.
Мравуняка ще приближи,
и там трошицата ще скрие.

Така завърши този ден.
И отстрани така изглежда.
Такъв един. Обикновен.
С намерена троха – надежда.

 „Бъди какъвто си“, рок поезия, „Сиела Норма“ АД.

 
Вашият коментар

Публикувано от на 13/12/2019 в Uncategorized

 

Стихотворения от Цветанка Еленкова

НЕЩАТА В НАС

Лека-полека преставаш да искаш нещата, които тъй силно си искал. И не защото остаряваш, а защото нещата в теб остаряват. Подобно на дъжд, който с буря и порои дойде, а сега остана само ръмеж (не ръмжене). Подобно на слънце, което напича, но и залязва. Подобно на вятър, който кърши дървета, покриви отнася, но сетне утихва. И не че всяка буря е различна, и не че друго пладне чакаш, но лека-полека и ти като времето, свиваш се на едно място с броеница и не те засягат времената, нито континентите.

МЕАНДЪР

В едно списание видях снимки на различни фигури от кибритени клечки. Като малки играехме често на клечки. Изсипваш ги и сетне трябва да ги събереш прецизно, без да нарушиш реда им. Елините сториха същото с християнството. Една по една разковаха летвите на кръста и ги наредиха в меандър. Дали оттам е произлязла играта домино с многото точки отгоре, не знам. Но знам, че при Разпятието, слънцето потънало и завесата в храма се раздрала – светкавица. Така се родила логиката.

НЕВЕЖИЯТ И ВЕЖЛИВИЯТ

Единият намеква, другият говори меко. И двамата започват отдалеч, през много планини, имат остро зрение, безшумно стъпват, но се различават помежду си както дивата от домашната котка. И не че едната е вечно нахранена, а другата все си търси плячка, но разликата е в природата им – както едни никога не дават да ги погалиш, а други все около глезените ти се въртят, все в скута ти. Ще издерат мебелите, ръцете, очите ти първите. Ще разнесат боклук навсякъде. А другите – те най-много да оставят един плъх с изядена глава на прага ти.

Седмият жест II, Версус, 2019.

 
Вашият коментар

Публикувано от на 13/12/2019 в Uncategorized

 

Стихотворения от Николай Кънчев (1936 – 2007), четени по време на събитието от Милен Миланов

ДИКТАТУРА

Ти, дърво с единствен плод, и то за семе,
повтаряше, потретваше, но кой да чуе:
ручеят не е търчи-лъжи, когато
истински го слушаш, без да го подслушваш.

Раницата на ловеца трябва
винаги да е гнездо на птици,
винаги да е гнездо на птици.

Слънцето е виждало по-златни жътви
с по-безсребърни души от тези тука:
нищо братско между пишещите братя,
някой ден ще срещна този ден по-дневен.

Птицата, навряна в миша дупка
няма никога да стане прилеп,
няма никога да стане прилеп.

БЕЗХАБЕРНИКЪТ В ОЧАКВАНЕ НА НАЙ-ДОБРИ ХАБЕРИ

Може би затворниците зад стените са измайсторили
стенобойната машина, за да правят пробиви в стените.

Само призраците преминават си свободно през стените
в други измерения, с които аз не мога да се съизмеря…

Преминаването през стени ми е последна грижа, ето,
преминавам през Берлинската стена сега като я няма.

И защо ми се усмихва щастието отдалече, мигър
пред Стената на плача и плачещият вече се усмихва?

В моята реалност въздухът е толкова свободен, сякаш
аз, преминал през Стената на последния затвор, съм призрак.

 
Вашият коментар

Публикувано от на 12/12/2019 в Uncategorized

 

Стихотворение от Николай Бойков


на Ивайло Захариев

Щях да имам любим на улица Листопад
в мансардата с изглед към Витоша

Заедно сготвихме супа – клин-чорба
Ядохме заедно Пихме вино от чаши с високи столчета
На дивана седяхме и гледахме Витоша облаците горите
върховете ѝ в сняг
слънцето по калканите по балконите и прозорците

По някое време мина баща му
и брат му
изневиделица неочаквани
Нещо се усамотиха да свършат
нарязах салатата
Като си тръгваха той крещеше от балкона на брат си
по-тихо на моята улица
А баща му от колата го поздрави?
ни поздрави? с вдигнат палец
Аз облегнал се на перваза до него
гледах и слушах

Щял съм бил да имам любим от улица Листопад
в мансардата под звездите
си повтарях и крачех
огряван от слънце и птичия чурулик по Неофит Рилски
поспрях срещу Матрицата
облегнах се на металния трафопост
или пък бе телефонна разпределителна станция?
и ръката записа: щях да имам любим на улица Листопад
до мене спря една девойка
дванадесет-тринадесет годишна
купи си картичка, ми казва
благодаря, не искам, отговарям автоматично
и записвам
Какво пишеш?
думи, казвам
А какви? Ти ли си ги измисляш?
да, да, казвам
А къде ги виждаш?
вървя по улицата, казвам, разглеждам и ги виждам
Прочети ми ги!
тайни са, казвам
А какво ще ги правиш?
когато се заобичат, ще ги чета на други човеци, казвам
хайде, моля те, изчакай за миг, замълчи, обещавам ти, като свърша, една картичка ще ти нарисувам, казвам
Тя се фръцва, грабва парчето картон от трафопоста до мене
аз си имам картичка, казва
и си тръгва

а аз продължих нататък по Шести септември
в ритъма на Щял съм бил да имам любим на улица Листопад
вървях огряван от слънце и птичия чурулик
и изневиделица: Ники, Ники, каквото ти е? оглушал ли си?
поглед извърнах
зад оградата на ъгъла с Вазов
стоеше Елица от Дневник (пише международните новини)
и слънчево се усмихваше
спрях и побъбрихме
и разказах вица за двата близнака
дето в корема на майка си разговаряли
единия питал другия:
– Как мислиш, има ли живот след раждането?
– Не знам – отговорил питания – оттам никой не се е върнал.

101 посвещения, Смол Стейшънс прес, 2019.

 
Вашият коментар

Публикувано от на 12/12/2019 в Uncategorized

 

Етикети:

АПОЛОГИЯ НА ПОЕЗИЯТА

АПОЛОГИЯ НА ПОЕЗИЯТА

30 години от падането на Берлинската стена

Напоследък във всеки разговор журналисти ми задават един и същи въпрос, нюансиран според степените на черногледството: сега време ли е за поезия? има ли място поезията в нашето бездуховно време? как оцелява поезията в това тежко време?
Може би въпросът е дежурен, съотносим към всяко време или е породен от разрастващата се медийна тяга към черната патетика и скандалното , може би е облъчен или провокиран от едно Вапцарово стихотворение, не е изключено да е съчинен и поради застрашително разплискващото се отвсякъде невежество.
Времето и поезията сами по себе си са абстрактни понятия, те са изначални и само конкретните хора, които живеят в тях, могат да ги изпълнят и уплътнят със същностен смисъл, могат да ги взаимообвържат, да ги превърнат във висока ценност, трепетно упование и обсебваща насъщност.
Поезията е синоним на свободата, затова и не избира времената, избира само своите пророци и мъченици, безсребърници и бездомници, своите посветени и надарени свещенослужители, които да сътворят светове от думи и памет. Поезията е призоваване на невъзможното, приютяване на безграничното, приласкаване на страданието, преобразяване на нищетата, вместилище на милостта, принадлежност към самотата, проумяване на лудостта, провиждане на трагизма и прозрение на отсам и отвъд, на сега и някога едновременно.
Изричам го, за да припомня, че поезията съществува и когато е притисната , прихлупена и смазана от режими и диктатури, задушена от тягостната тежест на една стена, която падна преди трийсет години. Когато днес някой оригиналничи и казва „преди трийсет години се случи нищо“ или „ние не заслужихме свободата си“, то той пропуска цели отломъци от съдбовност, които са съхранени в могъществото на достойното, несъблазнено от всевъзможни предателства поетично слово. Процепите и пукнатините в стената и съзнанията, глухите тътени на недоволството и духовното брожение, разломили основата на стената, разобличаването на лъжата и цинизма, на притворството и подлостта бяха отгледани и заплатени с огромната болка на почтения и озарен поетически стоицизъм. Дългите страдални замълчавания на Николай Кънчев, Иван Радоев, Константин Павлов и другите, заплатили и заради нас високата цена, днес са по-безценни дори от времето преди падането на стената.
Стената падна и изпод руините й изпълзя и изникна всичко представимо и непредставимо, дълбоко и болезнено притаявано у уплашените или неустрашими човешки души и умове, но най-смайващо бе как излетя, отърси криле от прахоляка на клишетата и догмите и се възправи като неправдоподобна, огромна и сияйна птица поезията , вече нарицателна като поезията на 90-те, огледа необята и се понесе из него. Поезията бе първородното дете на свободата преди трийсет години, първозданното й чудо.
Изричам го високо и патетично, за да припомня, че днес имаме възможност да бъдем свободни в дарбите и пристрастията си, в думите и копнежите си, в истините, съкровенията и избора си на хоризонти, утопии и безсъници.
Не ни се налага да сме фалцетни оптимисти, да се осланяме на жалки или пошли хитроумия и „зелени кучета“, достатъчна ни е трепетната мараня на духовното, не сме принудени да оцеляваме с идеологическа пресметливост и унизително присламчване към силните във властта, за да запишем и прогласим своите поетически пориви, да съставим своите книги, никой не изисква от нас да гримасничим с думите, да сервилничим с метафорите, да прехапваме мисълта си, да пречупваме гръбнака си, да възпяваме малката и голямата правди, да служим на мрака или светлината. Днес поетът е оставен на себе си, насъщен и излишен, по-сам отвсякога, но кога не е бил? В кое от българските времена?
Ето го поетът, изначален и автентичен, запаметен в думите на Иван Вазов: „Той беше, както винаги, скитник безпомощен, бездомен и сиромах като Йова. Имаше лоша репутация по причина на своя неспокоен авантюрски живот. Всички му се бояха, ненавиждаха го, уважаваха го.Полицията го следеше. Богаташите го презираха. Младежите го отбягваха, но обичаха. Никой не можеше да издържи смелия му орлов поглед.
Той беше висок, едър, почти исполин, с черни пламенни очи, с нос дълъг, римски, малко кривичък към лявата буза, челото му широко, благородно, на двата края на което, под бялата кожа, трепереха сини жилчици, косата му черна, щръкнала. Умната му физиономия, необикновено високия му стан, гърлестия му говор и смях, гордия му смел и разкрачест ход го отличаваха и туряха по-горе от множеството, всред което вървеше замислен. А той не мислеше като другите. Неговият ум занимаваха социални, общочовешки въпроси, задачи страшни, неразрешими…
Ботев беше роден, за да стои по-горе от общото равнище.“
Затова е родена и Поезията, затова съществува, за да стои по-горе от всичко. Наравно само със свободата.
Честит Поетичен Никулден!

Мирела Иванова

 
Вашият коментар

Публикувано от на 12/12/2019 в Uncategorized

 
Изображение

Белослава Димитрова е новият носител на Наградата за нова българска поезия Николай Кънчев 2019

Белослава Димитрова

Белослава Димитрова е новият носител на Наградата за нова българска поезия Николай Кънчев 2019. Наградата й беше връчена за книгата „Месо и птици” , Издателство за поезия ДА, 2019, на традиционния вече тринадесети Поетичен Никулден 2019. Другите номинирани за наградата бяха поетите: Александър Петров – за „Бъди какъвто си“, рок поезия, „Сиела Норма“ АД, 2018, Надежда Тричкова – за „Лентата е почти изснимана“, Издателство „Жанет 45“, 2018, Николай Бойков – за „101 посвещения”, „Смол Стейшънс Прес“, София-Лондон, 2019 и Цветанка Еленкова – за „Седмият жест ІІ“, „ВС Пъблишинг“, 2019.
Празничната вечер, посветена на 30 години от падането на Берлинската стена, бе водена от актьора Милен Миланов, който изпълни стихотворенията на Николай Кънчев „Диктатура“ и „Безхаберникът в очакване на най-добри хабери“. Петимата номинирани поети прочетоха свои стихове, а традиционното слово „Апология на поезията“ изнесе Мирела Иванова, носител на Наградата Николай Кънчев за 2018.
Поетичният Никулден 2019 се организира от съпругата на поета Федя Филкова и актьора Милен Миланов, с подкрепата на Министерство на културата – галерия „Средец“.

 
Вашият коментар

Публикувано от на 07/12/2019 в Uncategorized

 

Поетичен Никулден 2019

Поетичен Никулден 2019

Традиционният Поетичен Никулден 2019 ще се състои за тринадесети път на 6 декември (петък), от 18.00 часа, в изложбената зала на галерия „Средец”
на Министерството на културата (бул. „Ал. Стамболийски” № 17). Водещ на празничната вечер ще бъде актьорът Милен Миланов.
Поетичният Никулден 2019, посветен на поета Николай Кънчев (1936 – 2007),
ще премине под знака на 30 години от падането на Берлинската стена. Встъпително слово „Апология на поезията” ще произнесе Мирела Иванова, носител на Наградата Николай Кънчев 2018.
Ще бъде връчена за осми път Наградата за нова българска поезия Николай Кънчев 2019.
Петимата номинирани за наградата (по азбучен ред) са:
1. Александър Петров – за „Бъди какъвто си”, рок поезия, Сиела Норма АД,
2018
2. Белослава Димитрова – за „Месо и птици”, Издателство за поезия ДА, София, 2019
3. Надежда Тричкова – за „Лентата е почти изснимана”, Издателство Жанет 45, 2018
4. Николай Бойков – за „101 посвещения”, Смол Стейшънс Прес, София-Лондон, 2019.
5. Цветанка Еленкова – за „Седмият жест ІІ”, ВС Пъблишинг,
2019

Номинираните поети ще прочетат свои стихове, а удостоеният с наградата, която се осигурява и присъжда от съпругата на поета Федя Филкова, ще получи почетен диплом, пластика на поета, дело на скулптора Добромир Иван, и 2200 лв.

Поетичният Никулден 2019 се организира от съпругата на поета и актьора Милен Миланов, съосновател и дългогодишен председател на Фондация „А,Аскеер”,
с любезната подкрепа на Министерството на културата – галерия „Средец”.

 
Вашият коментар

Публикувано от на 15/11/2019 в Uncategorized

 

Етикети: , , , ,

Стихотворения от Антоний Димов

IMG_2859
. . .
да си я представиш цялата
без тракийско злато
без старогръцки митове
без християнство без схизма
без ислям и маври
без рим и без константинопол
без османска империя
без инквизиция
без революции без световни войни
без идеологии
без утопии и антиутопии
е като да я измислиш
наново
тя

е умората на континент
в който всички полуострови
сънуват че са острови

 

когато слушахте

които слушахте да ви говорят
и ви плещиха
години месеци и векове
в ушите и в утробите
в душите като шепнеха изкъсо
някои песенно
безплодни ехота от чужди петилетки
собствени поетики и спомени
като разказваха и преразказваха
предричаха
съвсем порядъчно швейцарско айларипане
с дълбока руска водка състрадание
и национално щастие
и интернационално чакане
затрупано по вените аортите и мускулите
с конвулсии по родовите корени
с дозирано шумулкане
под масите на масите народни
да бяхте се обадили поне

 
Вашият коментар

Публикувано от на 19/12/2018 в Uncategorized