RSS

Стихотворения от Антоний Димов

IMG_2859
. . .
да си я представиш цялата
без тракийско злато
без старогръцки митове
без християнство без схизма
без ислям и маври
без рим и без константинопол
без османска империя
без инквизиция
без революции без световни войни
без идеологии
без утопии и антиутопии
е като да я измислиш
наново
тя

е умората на континент
в който всички полуострови
сънуват че са острови

 

когато слушахте

които слушахте да ви говорят
и ви плещиха
години месеци и векове
в ушите и в утробите
в душите като шепнеха изкъсо
някои песенно
безплодни ехота от чужди петилетки
собствени поетики и спомени
като разказваха и преразказваха
предричаха
съвсем порядъчно швейцарско айларипане
с дълбока руска водка състрадание
и национално щастие
и интернационално чакане
затрупано по вените аортите и мускулите
с конвулсии по родовите корени
с дозирано шумулкане
под масите на масите народни
да бяхте се обадили поне

Реклами
 
 

Стихотворения от Албена Тодорова

IMG_2855

София

Град огърлица, ковчеже на Али баба,
ширнал се под левия илюминатор.

Улиците ти се вгризват
досами полите на планината.

Погледът алчно търси
познатата къща
из диамантените низове на булевардите.
Объркват го рубините на рекламите.
Кощунствени карати греят над стадионите.

После люкът плавно потегля нагоре,
към беззвездното небе.

Заслепена от последната ти усмивка
и от осветлението в кабината,
затварям очи.

Имало ли ме е
или само си ме сънувал?

Господ се буди
преди всички,
врътва кранчето на росата,
прави кафе,
наглежда таксиджиите, нощните влакове, проститутките,
буди хлебарите,
пуска птичия хор, боклукчийските коли, разносвачите на вестници,
подвива крак да се порадва на изгрева.

Дори в гръб се вижда
колко е
радостен.
стихотворения, от които ти се живее
стихотворения-мостове
стихотворения-фарове
стихотворения-аварийни изходи
системи за безопасност
легло, на което се свиваш да поскимтиш от болка
да прелистиш чужд молитвеник, който наслуки отваряш на името си
отдушник, през който излиза, олеква, топи се, изчезва

стихотворения, по-големи от сбора на думите в тях
стихотворения, които не гонят всестранност
не блестят от сарказъм
не сриват в униние
не са нито начетени
нито особено красноречиви

стихотворения, чиито опори са просто опори
които стават ненужни, когато утихне голямото зло
и хорът му вездесъщи помощници

стихотворения, от които
ти се живее

 
 

Стихотворения от Бистра Величкова

IMG_2861

Без захар

Боли ме за него
и черната му котка Том.
Живеят в апартамент
с мебели от моето детство
и библиотека с всички томове на Вазов.
Боли ме за него
и детето му,
никога не го е виждал,
защото тя е избягала в Англия.
Боли ме,
когато ме кани на гости
на чаша черно кафе
без захар.
Запознава ме със Самотата.
Тръгвам си
и ми дава единственото,
което има –
болка,
която отдавна
е забравила
да боли.

 

Ленинград през ’67-ма

На татко
Татко –
истории от Ленинград през ’67-ма
за Саша,
Маша
и
Наташа.
Оплели му дълъг шал от синя вълна
и пуловер на бели ромбове,
готвели пелмени с водка и сланина,
докато той свирел на китара и пеел
„На Большом Каретном“.
На закуска – чай с ром и блини.
Татко днес вечеря в мълчание,
облечен в спомени –
пуловер на ромбове,
изяден от молци,
и износен шал
от синя вълна.
Единствен синоптикът
от телевизионния екран
запълва тишината:
„Неочакван студ в средата на декември,
минус 10 градуса у нас и в Русия.“

Саша отдавна е в САЩ,
емигрант от двадесет години,
Маша има три деца,
от германец и руснак,
и живее в град,
който отдавна не е Ленинград.
У Наташа все още звучи
„Где твои семнадцать лет…“,
докато поднася пелмени на съпруга си.
И няма минало,
само четири празни чаши,
на четири различни маси по света.

 

И друг път съм се губила

скитниците днес са
пътищата на утрешния
град

На Червено
песента „Самотата ме ражда“

Всеки път
в три следобед
откривам, че ме няма,
тръгнала съм
по прашни пътища
да търся скитници,
които да попитам за посоката,
докато не се превърна в път,
по който някой друг се губи
и ме пита
дали не съм минавала оттук.

Из „Бог в очакване на дилъра“

 
 

Стихотворения от Мирела Иванова

IMG_2894

И ТОЧКА ПО ВЪПРОСА

Където паметта не е потъпкана
където се радваш на плодовете от своя труд
където не те заравят жив
където завистта не е неизкореним плевел
където не мразиш заради самата омраза
където думите са камъни за градеж не за замеряне
където свободата е първозданно чудо

там е Аркадия
но ти си родена другаде.

 

ЛУМИНИСЦЕНТНА СВЕТЛИНА

Ще ти измислям много имена
и до последното ще бъдат умалителни –
Зефирче, Зарче, Заврънкулчице –
ще се топят в устата като захарен памук.

Защото залезът надвисва,
не знае спирка
и не знае милост.

 

ПОНЯКОГА ПРИЗОРИ

Защото ме предусети и после повика
властно примами поиска такава
умолявам те да ме изтърпиш
с цялата ми дебелоглава честност
с дребнавите трансове
с тройнопреварените ми иронии
с яростната разпарчетосаност
и с бездънното ми страдалчество
умолявам те дръж ме изправена
из задънените ми улици
и напътствай ме
в неправдоподобната безутешност
и привързвай ме с многото
възелчета по тънката нишка на пътя
умолявам те
умолявам те както и да те нарека
бог поезия любов свобода
остани в мен умолявам те изтърпи ме
малко от мене остана
но ти остани

умолявам те

Из поетичната книга „СЕДЕМ. Стихотворения(с) биографии“, ИК „Хермес“

 
 

Стихотворения от Рада Панчовска

Стихотворения от Рада Панчовска

НАВЕЧЕРИЕ
1
Оглеждам безнадеждните пространства
на галактичните мъглявини.
Добре си бяхме тук, но ето вече…
Ще трябва пак да поизтупам куфара за края на света.
Човечеството е застъпило планетата си
като за последно
и под чии ли небеса очаква да осъмне.

2
Космически погледнато, не ставаме за работа.
Не се оправяме със собствената си планета,
а камо ли да се спасяват светове.
ВСЕ ОЩЕ
Планетарните проблеми са на път да изместят социалните.
Човечеството се измъква гузно от миналото си,
майчицата Земя се превръща в мащеха.
Космическото стрелбище, което обитаваме в безстрастния
космос, разпуква черупката на цивилизацията,
обратното броене е започнало. За старт или за свършек, ти кажи,
все още зависи всичко от всеки един.

 

КОСМИЧЕСКИ ЕЛЕГИИ

На Михаил Неделчев

1.
Откакто заговориха за края на света,
ми стана по-спокойно.

Тревожните известия на еколозите набират смисъл,
библейските предсказвания, Нострадамус, житни
кръгове и всичко, добива плътност и конкретен вид.

Най-жалко е за историците, които,
улисани из миналото, изглежда че без бъдеще остават.
2.
Космосът е хаос, но не го знаехме
или не успявахме да го разберем.
Хосе Емилио Пачеко

Жал ми е за толкова вселена, зъзнеща от самота,
изгаряща от ужас, че остава неразбрана,
кой ли да я разбере.

Хаосът от всички краища настъпва
безотказно.
3.
Вселената умира. Времето приключва. Бавно,
много бавно. Вече е преполовено. И после…
какво.

 
 

Наградата за нова българска поезия Николай Кънчев 2018

Традиционният вече Поетичен Никулден 2018 ще се състои за дванадесети път на 6 декември, четвъртък, от 17,30 часа, в изложбената зала на галерия „Средец“ на Министерството на културата (бул. „Ал. Стамболийски“ № 17).

Водещ на празничната вечер ще бъде актьорът Милен Миланов, който ще изпълни и стихотворения на Николай Кънчев (1936 – 2007).

Встъпително слово „Апология на поезията“ ще произнесе Александър Секулов, носител на Наградата Николай Кънчев 2017.

Ще бъде връчена за седми път Наградата за нова българска поезия Николай Кънчев 2018.

Петимата номинирани за наградата (по азбучен ред) са:

1. Албена Тодорова – за „Стихотворения, от които ти се живее“, Издателство „Жанет 45“, 2018.
2. Антоний Димов – за „Дивергенции“, Издателство „Пергамент“, София, 2018.
3. Бистра Величкова – за „Бог в очакване на дилъра”, Издателство „Ерго“, 2018
4. Мирела Иванова – за „Седем/стихотворения с биографии“, Издателска къща „Хермес“, 2018.
5. Рада Панчовска – за „Космически елегии“, Издателство СОНМ, 2018.

Номинираните поети ще прочетат свои стихове, а удостоеният с наградата, която се осигурява и присъжда от съпругата на поета Федя Филкова, ще получи почетен диплом, пластика на поета, дело на скулптора Добромир Иван, и 2200 лв.

Поетичният Никулден 2018 се организира от съпругата на поета и актьора Милен Миланов, с любезната подкрепа на Министерството на културата – галерия „Средец“.

 
 

Стихотворения от Йорданка Белева

dana beleva

 Йорданка Белева чете от „Пропуснатият момент“

* * *

често сънувам баба ми седнала
сънят ми е пейка за припек
под слънце от два свята

понякога сядам с гласа си до нейния
но това не са разговори

нещо като аз да ѝ казвам
бабо колко е хубаво че не си умряла
докато тя ми казва
данче и аз те сънувам жива

после пейката се разпада

Пропуснатият момент

Във филма две армии
приближават една към друга.
Докато разстоянието ме натъжава,
героят пише последното си писмо.

Питам Иво дали има нещо бяло за пране.
В този момент разстрелват пощальоните.

Белю Д. Киров

за името което идва от беля и от бяло
за бялото когато отказва да е неутрален цвят
и влиза в спектрите на белята
за белята в белите дробове за бронхиалното дърво
и недостига на кислород в родословното
когато белята направи разсейки

но не искам да те помня умиращ
ще зачеркна белята
и ще те разказвам в бяло:

бялото в свъсените ти сключени вежди
бяло се усмихваш предимно на мен и веждите се отключват
малка съм но разбирам че така ми е позволено всичко
бял е гласът ти бяло е детството бял кахър всичките ми бели
бял е гласът ти бяло е детството бял кахър всичките ми бели

един февруарски ден белият сняг потъмнява
оттогава както и да живея все ми е тъмно
аз съм тъмна и Белева, дядо